Пътепис на едно джудже за едно турне (29.11-4.12. 2018)

image

Случи ми се нещо необикновено! По принцип живея в един куфар, заедно с една весела компания, (за щастие половината от тях не могат да говорят, ако не им дадеш думата. Иначе щеше да е пълна лудница това съвместно съжителство). Имаме си едни симпатични човеци, които могат да бъдат и много странни понякога. Те ни вадят от време на време от куфара и ни разхождат из един шкаф. Всъщност това е най-важната им работа.

Този път обаче, когато ме извадиха, бях на съвсем ново място. Беше някакъв град с голяма река, казаха че се казвал Прага. Беше хубаво. Понащраках се по кривите улички и големия мост. А да видите как ме зяпаха всички хора по улиците! С едни такива големи, ококорени очи! Усмихваха ми се и ми кимаха с глава, сякаш бях някоя много важна особа. Почувствах се  значим! И не се налагаше да се крия от, защото нея просто я нямаше! Ха-ха-ха!  Много беше студено обаче, измръзнаха ми краката! После пак влязох в куфара (за щастие, преди да ми падне някой пръст от студ) и се наложи да разказвам на всички какво съм видяло. Беше трудно, защото куфара много се движеше и друскаше, нещо шумеше непрекъснато, чуваше се и музика отвън, а аз видиш ли трябваше да разказвам в тази какафония…

Когато пак излязохме (този път всички) бяхме на друго място – някаква зала в замък. Казаха, че сме в Дрезден. Там ни разходиха из шкафа. Имаше едни много симпатични деца, но честно казано, не съм сигурно дали добре ме разбираха какво им говоря. Искаха да се снимат с всички ни и ме пипаха по носа. Като цяло нямам нищо против, обаче малко ме гъделичка.

От там пак в куфара и отново: Друс-був, щрака-трака, тинтири-минтири и хоп: зала, ама този път огромна! Толкова голяма, че едвам се чуваше какво говоря. Закачиха ми една странна жичка на ухото и гласа ми започна да кънти из залата. Щура работа! Ама и забавна – друго си е да си чуваш гласа все едно идва не от теб, а някакси отвън и отвсякъде… Тази зала се намира във Франкфурт на Майн. И не е в Пловдив, а в Германия, така казаха. Ще го запомня – Гилографията е много важна за пътешествениците!

След разходката из шкафа последва познатата история: хоп в куфара. Не ме разбирайте погрешно, аз обичам дома си. Просто ми се искаше да се разходя още, да се поснимам (имам прекрасен профил за снимки!), да ме погледат и да ми се порадват! Както си се друсах в куфара и разсъждавах над тези въпроси, изведнъж всичко спря и… Изненада: разходка в Пилзен. Този път се стъмваше и имаше много лампички и светлини. Качих се на една висока кула, от където се виждаше целият град. То хубаво, хубаво, ама едвам слязох! Стълбите бяха влажни и се потътрих по дупе. Нали знаете – като се подхлъзне човек и тупа-лупа по стълбите, точно все едно някой те е хванал и те е натупал. Влязох в близката бакалница, за да помоля да се измия след това стремглаво спускане и тогава видях едно много малко дете. С него си играхме на „Ку-ку, дзак!“, а то се въртеше и гледаше ту майка си, ту моята човечка, сякаш се чудеше дали са истински! Така им действам на хората – започват да се съмняват в себе си. Чудят се колко са истински )и самите те, и нещата, в които вярват по принцип).

И така. Сега е време да се прибирам в куфара. Сигурно пак ще има друс-був, щрака-трака, тинтири-минтири, другите ще искат да им разказвам, а аз честно казано, се поуморих. Мисля да си почина малко, или за по-дълго, не мога да преценя в момента, но определено смятам да повторя това приключение!

Поздрави от мен и бандата в куфара!

П.П. Прилагам снимки, за да се насладите на чудесния ми профил.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *